Природонаучните музеи в България пазят много ценни експонати. Един от найзабележителните сред тях е открит от Димитър Ковачев – учител по биология в Асеновград. Научните му интереси са били свързани с животните и растенията, съществували преди появата на човека. Науката, изучаваща вкаменелостите от животни и растения, се нарича палеонтология.

     Веднъж през 1965 година Димитър Ковачев чува по радиото, че край село Езерово е намерен бивник от мастодонт. Учителят разбира, че наблизо могат да се открият следи от една отминала епоха. Неговият ученик Дичо познавал добре района. Двамата заедно започват да търсят вкаменелости. При обиколките на района, в който бил намерен бивникът, виждат странна скала. Учителят веднага разказва за нея на своите ученици и заедно решават да започнат разкопки.

     Странната скала се оказва част от скелет на дейнотериум. Названието означава „страшен звяр“, но плоските му зъби са доказателство, че всъщност се е хранел с растения. Дейнотериумът е родствен на съвременните слонове, но е доста по-голям от тях на ръст и тегло. Бивниците му сочат надолу. Не е съвсем ясно как ги е използвал, за да си набавя растителна храна – може да е ровел в земята за корени и грудки, да е събарял клони или да е свалял кора от дърветата. Това е животно, съществувало преди мамута и изчезнало в края на последната ледникова епоха преди около 11 хиляди години.

     Димитър Ковачев и неговите ученици успяват да съберат най-пълния скелет на дейнотериум в света. Сглобяват го като пъзел, защото костите са били разпръснати в земята. В началото започват да подреждат малък музей във фоайето на училището, прибавяйки още вкаменелости от животни и растения. Дошлите от столицата учени са силно впечатлени, виждайки уникалната находка. Днес оригиналът на скелета е изложен в Палеонтологичния музей на Геологогеографския факултет на Софийския университет. Отливка на скелета може да се види във филиала на Националния природонаучен музей в Асеновград, който днес носи името на Димитър Ковачев. 

Учителят веднага разказва за нея на своите ученици и заедно решават да започнат разкопки.

В началото започват да подреждат малък музей във фоайето на училището, прибавяйки още вкаменелости от животни и растения.

   Музейте, представящи въстановки на животински останки са любими места и за деца и за възрасни. Такъв е музея в с. Дорково, расположено в Родопите. Музеят се помещава в неголяма зграда със една основна изложбенна зала. Посетителя попада сред крясаци на животни и сред глетки, пренасящи го мильони години назад. 

Примерни насоки:

- насочват към името на върха;
- подчертават значимостта на името чрез степенуване (градация) на епитети, свързана с мотива за героичната саможертва;
- утвърждават съизмеримостта на славата на името чрез сравняването / съотнасянето му със световен образец на героизъм от древността;
- утвърждават непреходността на славата на името чрез типичното за одата смесване на времената („ново“ – „антично“ );
- противопоставят се на хулите чрез типичната за одата прослава (на името).

ЕВА, КОЯТО РАСТЕ И СЕ СМАЛЯВА
Иванка Могилска

     Тази сутрин се усетих необикновено голяма. Стори ми се, че едва се побирам в леглото. Скочих, протегнах се – горнището на пижамата май ми е окъсяло, долнището едва ми стига до коленете. Лека съм като перце. Хубаво ми е. Днес нямам контролни. След часовете ще ходим с Лили да играем въздушен хокей.
     Пъхам четката за зъби в устата си и се сещам, че съм забравила да си напиша домашното по математика. Лоша работа. Забравих, защото вчера, на урока по рисуване, учителят ми ги наприказва едни – само с талант нямало да постигна успех на изпита, трябвало да работя повече. Прибрах се, подредих една ваза и два портокала и ги рисувах
до късно. Може би ще е по-добре, вместо да излизам с Лили днес, да се прибера и да продължа да рисувам. Тъжна работа! Ей, ей! Аз май се смалявам! Ето, едва стигам до ръба на мивката!
   – Мамоооо!
   – Закуската е готова! – показа се майка ми на вратата.
   – Виж! – протегнах ръце към нея. Ръкавите на пижамата ми висяха, а долнището се свличаше и се омотаваше около краката ми.
   – Сложѝ си новия пуловер, с него си много хубава! – усмихна се майка ми. – Ела да закусиш, че ще закъснееш! – врътна се и излезе от банята.
     Каква майка е, не вижда ли какво се случва с дъщеря ѝ?! Запретнах ръкави и крачоли и се запътих към кухнята. Мама сложи на масата любимите ми палачинки. Погали ме по косата. Явно не забеляза нищо нередно. Поуспокоих се. Изядох палачинките и вече не ми се струваше, че съм кой знае колко малка.
     В училище странното порастване и смаляване продължи. След първия час Лили ме увери, че ще останем истински приятелки дори да ни приемат в различни училища след седми клас. Почувствах се толкова щастлива и голяма, че чинът ми отесня. През втория час – химия – ме изпитаха внезапно. Така се смалих, че не можах да стигна до дъската и да кажа каквото и да било. През междучасията непрекъснато се оглеждах – забелязва ли някой какви странни неща се случват с мен? Приятелите ми се държаха, сякаш всичко е наред. Следващите часове минаха горе-долу добре. След училище се прибирам направо вкъщи и сядам да рисувам!
     Естествено, Лили ми се разсърди. Трябваше да я гоня по коридора да се сдобрим. Почти я бях настигнала, когато го видях да върви срещу мен – Алекс от съседния клас. Какво да правя, какво да правя?! Да го гледам? Да се преструвам, че не го забелязвам? Или да
се скрия?
      Видях, че кабинетът по биология е отворен, и се шмугнах вътре. Добре че беше празен. Седнах на последния чин и се разревах. Отвратителен ден! Плача и усещам, че се смалявам. Вече бях станала почти колкото бобче и се чудех дали няма да изчезна, ако продължавам в същия дух, когато ми се стори, че чух:
   – Стига, малката, ще се удавиш! Срещу мен, на стола, беше кацнала совата, която обикновено стоеше във витрината до стената. Тя ме гледаше благо с тъмните си очи.
   – Ти... не си ли препарирана?
   – Понякога да, понякога не – завъртя главата си совата. – Зависи кой ме гледа. Обикновено хората виждат каквото им се иска. Или каквото им покажеш – добави тя, докато главата ѝ се връщаше в нормално положение. – Кажи сега защо плачеш!
      Разказах ѝ за порастването и смаляването, за рисуването, за Лили
и за Алекс.
   – О, съвсем обикновен случай, ще се оправиш! – пак завъртя глава
совата. – Тук всички сте така, само че никой не си признава.
– И Лили ли? – ококорих се аз.
– Всички! Сещаш ли се за момичетата от съседния клас, дето все
ходят хванати под ръка? Всъщност така се подкрепят, ако някоя се
натъжи и започне да се смалява. Или за онези, дето пеят и се смеят
високо по улиците? Правят го, за да се усетят големи и така да
прогонят страха, че другите май много не ги харесват.
   – Възрастните знаят ли? – вече си бях върнала обичайните размери.
   – Знаят, но повечето са забравили. С възрастта човек свиква с размера си... – усмихна се совата.
      В този момент Лили влетя в кабинета. Вече ми беше простила и
ме търсеше да си ходим заедно. Препарираната сова си стоеше във
витрината.