ТЕКСТ 1
Днес в редовната ни рубрика „Запознайте се с…“ ще ви заведем в едно медникарско ателие и ще ви разкажем как се наследява един старинен занаят.
– Как избрахте своята професия?
– Баща ми е самоук медникар, навремето научил и майка ми на този занаят. Растях с нагласата, че това ще е и моето бъдеще. Така и стана – аз съм второ поколение медникар и четвърто поколение занаятчия. Затова казвам, че моят дядо е прокарал пътечка в гората, баща ми я е павирал, аз я асфалтирам, а ако дъщеря ми продължи, ще направи магистрала по този път. Няма нищо по-хубаво от приемствеността!
– Как се е променяло медникарството през годините?
– Преди 200 и повече години медникарите са се занимавали с изработка на съдове,
използвани всекидневно в бита. Тогава занаятът е в невероятен апогей. Знаете ли, че по това време имотността на едно младо семейство се е измервала в медни съдове? Днес малко хора пият кафе от медно джезве и още по-малко са тези, които ползват медни съдове в домакинството. Така медникарството се пренася в областта на изкуството. В момента занаятчиите като мене се броят на пръсти, а в цяла България сме само три жени. Аз изработвам медни чинии за сувенири, малки икони, а от 20 години правя и уникални картички с метални орнаменти.
– Трудностите на занаята Ви?
– Открай време медникарството се е смятало за тежък занаят, защото, освен да познаваш тънкостите на метала, трябва да разбираш и от стругарство, трябва да си и ковач. Но най-трудно винаги ми е било да измисля какво да се роди от едно парченце мед.
– Има ли история чукчето, с което работите?
– Това чукче е на 110 години, наследство от дядо ми. Бащата на баща ми е бил ножар и най-младият участник в изложението в Лондон през 1900 година. На връщане му свършват парите, затова остава в Германия и започва работа като ножар. По-късно се връща в родината си, прави собствена мелница и маслобойна и се отказва от ножарството. Тогава завещава това чукче на сина си, а той – на мен.
– Освен занаята какво друго научихте от предците си?
– Че ако обичаш работата си, дори най-непривлекателният труд носи радост.

ТЕКСТ 2
Съществуват археологически свидетелства, че медникарството е старинен занаят по българските земи, упражняван още от древните траки. Той се е развивал самостоятелно, макар и с известни чужди (византийски) влияния, още от създаването на българската държава. През ХIХ в., когато медните съдове започват да заемат важно място във всекидневието на българина, настъпва най-големият разцвет на медникарството по нашите земи. Възникват множество медникарски центрове: Велико Търново, Панагюрище, Видин, Стара Загора, София, Карлово, Троян, Шумен, Пловдив, Устово и мн. др.

Именно по време на Възраждането, когато вече е оформена диференциацията на металообработващите занаяти, медникарството се специализира в изработката на домашни съдове и на църковни предмети. Това се дължи на свойствата на медта, която е най-мекият, най-ковкият и най-топлопроводимият от всички метали, използвани в занаятчийството. До Освобождението медникарите сами са леели медта, после от нея изработвали листове, от които са правели съдовете. От края на XIX век започва вносът на медни листове от Цариград. В медникарството се използват редица инструменти, по-важни от които са различните видове наковални (мухлия, циция, макерта) и различни видове малки и големи железни и дървени чукове. Изработвали се над трийсет вида медни съдове, едните от които за бита: котли, сахани, тави, купи, чашки, кани, джезвета, тасове, подноси, гюмове, казани, а другите – свързани с църковните обреди: свещници, дискоси, котленца за светена вода, купели за кръщаване и др.
Една от особеностите на българското медникарство е, че то се е придържало стриктно към принципа за функционалност – както по отношение на формите, така и при украсата. Дълго време се е давало предимство на практичността на изделието пред художествената му стойност. С годините обаче майсторите медникари са се научили да използват все по-оригинални елементи в украсата на съдовете, поради което медникарството днес спада към художествените занаяти.