Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
      душата на ангел и демон. В гърди ми
      те пламъци дишат и плам ме суши. (П. Яворов, „Две души“)

Аз съм вихър и мъгла:
      не зная време, нито цел
      в размах, пориви и стремеж.
Аз съм зной и скреж. (П. Яворов, „Демон“)

О, неразумни юроде! Поради что се срамиш
да се наречиш Болгарин?... Или не са имали
Болгаре царство и господарство? Ти, Болгарино,
не прелщайся, знай свой род и язик...

Паисий (1762)

Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап!
Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!

Тъжна светлина се отцеждаше по пода. Скелетът на бюфета тъмнееше в ъгъла.
Формите на цигулките унило висяха по стените, ограждайки празни, крушовидни
пространства, като печати на безнадеждността. Срещуположният тезгях, на който бе
работил някога, проскърцваше и пропукваше, сякаш старческите му кости се чупеха. Той
приклякваше все по-ниско, изравнявайки ръст с ръста на стопанина. Тъмно грееше
снимката на Боженка от стената между иконите и кандилото, което никога не беше
запалено, защото дядо Георги нямаше пари за олио, а баща ми бе атеист и не се сещаше
да го напълни.

По небето тежко и бавно лазеха и се разпокъсваха дебели, дрипави, влажни и мрачни
зимни облаци, над които прозираха късове от също тъй замислено и студено синьо небе.
Земята тънеше в кал и влага. Мъртви и покрусени се тъмнееха пръснатите пейзажи на
села, речища, далечни гори и планини. По полето лъщяха големи локви, тъмни, студени и
оцъклени като мъртвешки очи.

Например:
Природното описание се свързва с мрачната и неприветлива социална действителност.

Например:
Характерна за жанра на одата черта, проявена в „Паисий“, е възторгът от делото на Паисий възхвалата/прославата на делото на Паисий.

*
Хей, Сливнице, хей, Сливнице,
не си веч просто слово.
Историо, разкривай се,
впиши туй име ново.

Впиши го и предавай го
кат бляскаво наследье
на всички поколения
и векове напреде –

със Гредетин жестокия
и с Перущица мрачна,
с Загората трагичната
и с Шипката юначна.

Та в хижите, в Балканите,
от Дрин до Черно мòре,
за славата на нашите
герои да говори.
(„Бойното поле при Сливница“, Иван Вазов)

*
Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,

ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.

Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.

Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
[…]
Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.
(„История“, Н. Вапцаров)

ЧАСТ 3

Напишете аргументативен текст в обем до 4 страници по ЕДНА от следните две теми:

Тема за есе

Съмненията – приятели или врагове
(Есе)

Тема за интерпретативно съчинение

Слово и памет
(Интерпретативно съчинение върху „Паисий“ на Иван Вазов)

Най-после отдъхна и рече: „Конец!
На житие ново аз турих венец.“
И той фърли поглед любовен, приветен
към тоз труд довършен, подвиг многолетен,
на волята рожба, на бденьето плод,
погълнал безшумно полвина живот –
житие велико! заради което
той забрави всичко, дори и небето!
(…)
и вдигна тез листи, и викна високо:
„От днеска нататък българският род
история има и става народ!

Нека той познае от мойто писанье,
че голям е той бил и пак ще да стане,
че от славний Будин до светий Атон
бил е припознаван нашият закон.
Нека всякой брат наш да чете, да помни,
че гърците са люде хитри, вероломни,
че сме ги блъскали, и не един път –
и затуй не можат нази да търпът –
и че сме имали царства и столици,
и от нашта рода светци и патрици;
че и ний сме дали нещо на светът
и на вси словене книга да четът;
и кога му викат: „Българину!“ бесно,
той да се гордее с това име честно.
Нека наш брат знае, че бог е велик
и че той разбира българский язик,
че е срам за всякой, който се отрича
от своя си рода и при гърци тича
и своето име и божия дар
зафърля безумно като един твар.
Горко вам, безумни, овци заблудени,
със гръцка отрова що сте напоени,
дето се срамите от вашия брат
и търсите пища в гръцкия разврат,
и ругайте грешно бащини си кости,
и нашите нрави, че те били прости!
Та не вашто племе срам нанася вам,
о, безумни люде, а вий сте му срам!
Четете да знайте що в стари години
по тез земи славни вършили деди ни,
как със много кралства имали са бран
и от царе силни вземали са дан,
и била велика българска държава;
как свети Борис се покръсти в Преслава,
как е цар Асен тук храмове градил
и дарове пращал; кой бе Самуил,
дето си изгуби душата във ада,
покори Дурацо и влезе в Елада;
четете и знайте кой бе цар Шишман
и как нашто царство сториха го плян;
кой бe Иван Рилски, чийто свети мощи
с чудеса се славят до тоя ден йоще;
как се Крум преславний с Никифора би
и из черепа му руйно вино пи
и как Симеон цар угрите прогони
и от Византия приема поклони.
А тоя беше учен, философ велик
и не се срамеше от своят язик
и кога нямаше кого да надвива,
той пишеше книги, за да си почива.
Четете и знайте що съм аз писàл,
от много сказанья и книги събрал,
четете, о, братя, да ви се не смеят
и вам чужденците да не се гордеят...
Нà ви мойта книга – тя е вам завет.
Нека се преписва и множи безчет
и пръска по всички поля и долини,
де българин страда, въздиша и гине.
Тя е откровенье, божа благодат –
младий прави мъдър, а стария – млад,
който я прочита няма да се кае,
който знае нея, много ще да знае.“

Тъй мълвеше тоз мъж, в килията скрит,
със поглед умислен, в бъдещето впит,
който много бденья, утринни пропусна,
но пачето перо нивга не изпусна
и против канона и черковний звън –
работи без отдих, почивка без сън.

Тъй мълвеше преди сто и двайсет годин
тоз див Светогорец – за рая негоден,
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.
(из „Паисий“, Иван Вазов)